През зимата на 1912 г. Рилке започва да пише поетическия цикъл „Дуински елегии“ (152 стр., 24 лв.) в замъка „Дуино“, който се намира в близост до италианския град Триест и се извисява над светлите води на Адриатика. В градината на замъка той усеща неудържима енергия: Първа елегия го осенява като просветление и с нея той поставя началото на едно лирично свидетелство за крехкостта на човешкото съществуване. Именно в замъка „Дуино“ Рилке създава първите две елегии и части от следващите, както и началото на Десета елегия, която е замислена като венец на цикъла:

Някой ден, осенен от жестоко прозрение,

ще запея – възхвала тържествена за благосклонните ангели.

Поетът завършва елегиите цели десет години по-късно – през мразовития февруари на 1922-ра, който прекарва в писателска треска в кулообразната постройка замъка „Мюзо“ – мрачно имение от XIII век в швейцарския кантон Валис. Подпомаган от меценати, които поемат грижата за всичко насъщно – за светлината на свещите, писалището, зеленчуците в чинията, които икономка сервира веднъж дневно – Рилке работи като обсебен, за да завърши творбата на живота си, която за него е повече от поредната стихосбирка. Елегиите са неговото завещание, те са поезия, „насочена към сърцето“.

След шестгодишното прекъсване между 1915-а и 1921-ва, когато светът е потънал в развалини, от Рилке се излива удивителен поток скръбни писма, в които поетът задава най-големите въпроси на живота. От кой мрак произхождаме? В кой мрак потъваме след краткия си престой на бял свят? Какво ни свързва с безкрайната вселенска шир? И за какво точно сме на тая земя? Каква задача ни е дадена?

Блестящата поетическа версия дължим на Кирил Кадийски, големия наш майстор на поетическия превод, сам известен и оценен като поет не само у нас, но и в чужбина. Художник на корицата е Иво Рафаилов.