В новата си книга „Живот по неизбежност“ авторът ще „подреди“ текста си изцяло в не много обичайния жанр на мемоарния роман, в който той навсякъде и едновременно – иронично и по-често самоиронично – ще е и разказвачът, и главният, и потърпевшият герой, затова и в трите си ипостаса ще се явява все в трето лице. Защо самоиронично? Защото помни просвещенската максима на един велик европеец, според която постоянната сериозност е най-сигурният белег на посредственост. Някой от вас ще го ожали, друг ще го проклина, нали още преди два века и нещо дядо ни Софроний е казал в тъжно-веселото си „Житие и страдание“: „Понеже то ест вещ природна – учен человек ученаго люби, и прост простаго, и пиян пиянаго“. Запомнете го и вие, а ако някой път ви се случи да кажете или направите подобно на автора някоя глупост, се утешавайте с прочутата мъдра мисъл на Оскар Уайлд, че глупости говорят и правят умните хора, а за останалите това е ежедневие. И накрая – защо живот по неизбежност? Защото ако беше избежим, щяхме да сме си избрали по-добър. А защо говорим за него? Защото на много от младите граждани родителите казват, че не е бил по неизбежност, за да не ги били обременявали. Така им обещават да преживеят речения живот отново и пак лично и трагично. Според едната от перспективите – в по-близко или малко по-далечно бъдеще. Според другата, ако се гледало какви се вършат в момента наоколо – още днес-утре.