Книгата е безпощадна дисекция на един народ, който е загубил своя логос; своя вътрешен смисъл на съществуване. Тя е тревожен камбанен звън, който ни кара да се замислим каква България искаме да оставим на децата, които още не са родени. Тя не е нито обвинение, нито апология, нито носталгия. Тя е структурен опит за разбиране на сложна и често неразпознаваема трансформация, в която един народ постепенно губи основните си опорни системи, идентичност, памет, демографска структура, институционална автономия и стратегия за бъдещето.

„Национално самоубийство“ не е песимистична прогноза, а опит за интелектуална мобилизация. Историята не прощава на нациите, които са загубили волята си за смисъл, но оставя открехната вратата за онези, които са готови да защитят правото си на съществуване. Които ще останат не защото вярват, а защото отказват да се предадат. За онези, които няма да напуснат страната си дори и в мислите си. Които няма да заменят езика с чужд синтаксис, децата с апликации; които не са съгласни армията да се замени с алгоритми. Които няма да предадат миналото си в замяна на бъдеще, програмирано от друг.

„Националното самоубийство не е съдба, а избор”, заключава Табаков, оставяйки на читателя тежката задача да реши дали иска да отстоява своята българска идентичност.