От древни времена до днес китайското общество се формира от взаимодействието на четири фактора – изпити, автокрация, стабилност и технологии. Като се започне от въвеждането на изпита за държавна служба, познат като къдзю, от династия Суей през 587 г. и се премине през системата за управление на персонала, използвана от Китайската комунистическа партия, китайските автокрации са разработили изключителни инструменти за хомогенизирането на идеи, норми и практики. Това уеднаквяване обаче е съпътствано от огромен недостатък: задушаване на творчеството.

Яшън Хуан показва как Китай преминава от динамизъм към крайна стагнация след учредяването на къдзю. Най-проспериращите периоди на Китай, като тези по време на династията Тан (618–907) и при реформистката Китайска комунистическа партия, настъпват, когато акцентът върху мащаба (размера на бюрокрацията) се балансира от обхвата (разнообразието от идеи).

Разглеждайки забележителния успех на Китай през последния половин век, Хуан вижда признаци на опасност в политическите и икономическите обрати при управлението на Си Дзинпин. Китайската комунистическа партия отново издига конформизма над новите идеи, връщайки се към модела къдзю, който в крайна сметка е довел до технологичен упадък. Хуан твърди, че това е урок от историята на Китай и би било разумно китайските лидери да се отнесат сериозно към него.