Можем ли да говорим днес за нов етап във философската антропология? Има ли нова антропологична идея, която да катализира такъв процес? Настоящото изследване опитва да отговори утвърдително на тези въпроси и този нов етап е наречен кардиален. През последните години може да говорим за ренесанс на чувствата. Неговото начало започва в началото на 80-те години на ХХ в. и през следващите десетилетия изследванията придобиха значителна интензивност. Не е трудно да открием аналогия между сърцето (καρδία) и чувствата. В своите изследвания Аристотел достига до извода, че сърцето е най-топлият орган в човешкото тяло, а мозъкът – най-студеният. Сърцето е източникът на топлина, а мозъкът получава топлина от сърцето. Сърцето е вътрешен орган, чиято дейност винаги – в здраве и болест – е ясно доловима. Сърцето има ритъм, чувствата – също. Сърцето може да пулсира като развълнувано море, чувствата също имат приливи или отливи. Сърцето може да ускори ритъм или да го забави. Чувствата могат да станат по-бурни или по-спокойни. Затова разглеждаме сърцето като символ на автономния живот на чувствата.