Екранът все повече се отдалечава от предишната си роля на посредник между човека и света. В епохата на дигиталното преживяване реалното и симулираното се преплитат до неразличимост, а актът на виждане се превръща в акт на вяра. Светът на образите не отразява действителността, а я произвежда – самоподдържащ се, самопоясняващ се, самодостатъчен. В него духовното постепенно се пренася от невидимото към видимото, от смисъла към ефекта, от търсенето на истина към жаждата за присъствие.

„Екранният катехизис“ разглежда тази трансформация като нова форма на религиозност – естетизирана теология, в която вярата се насочва не към Бога, а към самия образ. Следвайки катехизичната призма на трите класически категории – Вярата, Надеждата и Любовта, – настоящият труд проследява как екранната култура пренаписва духовното преживяване, превръщайки го в доверие в образа, упование в симулакрума и привличане към идеала на изкуственото. Така Екранът се явява нов медиатор на битието – апотеозиран олтар, в който човекът търси спасение чрез собственото си отражение.

В този смисъл „Екранният катехизис“ не е още едно изследване на медийния феномен, а е опит за очертаване на духовната топография на съвременността – на свят, в който смисълът се преживява като ефект, а духовното спасение – като естетическа илюзия.